Написано от Артем Ляпунов (възстановено от архиви в Интернет).
Сръбско-българската война 1885г.
Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Причини за войната
Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните балкански държави, тъй като появата на удвоена българска държава се превръща в заплаха за техните експанзионистични планове на полуострова.
След Съединението Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея.
Румъния също се опитва да получи териториално разширение в Южна Добруджа, но плановете на правителството на Йон Братиану не срещат одобрение от Германия, Австро-Унгария и Русия и след струпването на руски войски по източните граници на Румъния, румънският министър-председател тържествено заявява, че Румъния ще пази неутралитет по отношение на Съединението на Румелия с Княжеството.
https://bg.wikipedia.org/wiki/Новото_гробище_над_Сливница
By Kiril Kapustin – <a rel=“nofollow“ class=“external free“ href=“http://www.imagesfrombulgaria.com/“>http://www.imagesfrombulgaria.com/</a>, CC BY 2.5, Link
СНИМКА: Паметникът на незнайния воин в София със стих от „Новото гробище над Сливница“ на Иван Вазов
Сърбия, която има планове за хегемония сред славянското население на Балканите е категорично против Съединението. Крал Милан Обренович уведомява всички Велики сили още през 1881 г., че ще нападне България при едно евентуално съединение на Княжеството с Източна Румелия. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира наборниците си. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението.
На 12 септември България е уведомена за мобилизацията в Сърбия, извършена, „за да запази равновесието“ на Балканския полуостров. Сръбските искания са за признаване на Съединението срещу отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които в Сърбия се твърди, че са населени със сърби. Главната цел на Сърбия е да постави под свой контрол столицата София, като по този начин отреже окончателно връзката на България с македонските земи.
Великобритания и Австро-Унгария подкрепят сръбските искания, но предпочитат конфликтът да бъде решен по мирен път. Германия и Русия предпочитат на този етап да не се месят пряко, но руските вестници публикуват статии, в които се разглеждат „справедливите компенсации“, които се очаква да получи Сърбия. Някои от печатните издания осъждат Русия с думите: „Русия ще изгуби България!“ Османската империя остава единствената страна, която подкрепя България, която е неин формален васал.
Въпреки всички нападки България не склонява да компенсира по какъвто и да е начин съседните ѝ държави, а Сърбия започва усилено да се готви за война.
Австро-Унгария, която има таен съюзнически договор със Сърбия, дарява огромен паричен фонд за въоръжение на сръбската армия, но не възнамерява да се меси в конфликта с войска, като предварително предупреждава Сърбия, че войната ще се води само от нея и че освен парична, тя няма да получи никаква друга помощ.
“ Българио, за тебе тѣ умрѣха, една бѣ ти достойна зарадъ тѣхъ, и тѣ за тебъ достойни, майко, бѣха ”
„Покойници“, Ив. Вазов
—„Покойници“, Ив. Вазов
Всички Велики сили заемат позиция на неутралитет, като някои от тях дори призовават за мир. След като в Лондон се разбира със сигурност, че вечният враг Русия всъщност не подкрепя Съединението, Великобритания, макар и късно, заема българската страна. Всички останали се надяват на сръбска победа. Според някои тълкувания, позицията на Русия не е насочена против България, а против омразните ѝ Александър Батенберг и Петко Каравелов.
Начало на войната
СНИМКА:
Манифест на княз Александър Батенберг за обявяване на войната
На 27 септември сръбски части пресичат границата при Трън, но са отблъснати от българската войска. След месец последва втора гранична провокация. България протестира пред Великите сили, но безрезултатно. В края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата и на 2 ноември Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните райони. Същият ден българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ:
… Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели…
… Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели…
България изпраща нота до всички Велики сили с искане да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Единствено сюзеренът Османската империя отвръща на молбата за помощ, но заявява, че ще прати своите войски в подкрепа на България, само ако Княжеството отхвърли Съединението с Източна Румелия.
Двете страни и планове за действие
(Флаг Сърбия) Сърбия
Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот — Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България – София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир:
- цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъдат включени към сръбската държава;
- сръбска окупация над останалата част от Княжеството;
- преместване на българската столица от София в Търново;
- военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан;
- огромна парична компенсация.
Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 резерв, снабдени с 400 артилерийски оръдия, като се очакват още около 30 да пристигнат от Франция. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия). Командирите – генералите Йованович, Милойко Лешанин, Джура Хорватович, Йован Белимаркович и други – са добре обучени, вече минали през две войни. Въоръжението на пехотата и медицинското обслужване е едно от най-модерните за времето си.
Снабдяването с храна и провизии също е добре организирано, чрез данък за населението и специални военни складове.
(Флаг България) България
На 12 октомври Русия изтегля офицерите си от българските войски като демонстрация против Съединението.
Българите не разполагат с достатъчно офицери. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си.
Сержантите също не достигат, затова за сержанти на българските роти са избрани 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците армията наброява малко над 100 000.
Българската пехота разполага със стари пушки (на повече от 10-15 години), а артилерията с 200 артилерийски оръдия, от които 40 са повредени и неизползваеми.
Боеприпасите също не са достатъчно, както и униформите. Такива имат само редовните войници, а запасните, опълченците и доброволците са със собствени дрехи.
Храната се събира главно от доброволно предоставяне на населението или чрез дарения на богати българи извън граница.
Лекарското обслужване по това време е на ниско ниво – в цяла България има само 150 лекари и 8 ветеринари, които трябвало да се грижат за всички коне в обоза и кавалерията. Военни болници не съществуват.
Войската е разделена на два корпуса – Източен – където се намира по-голямата част от армията и който е съсредоточен на турската граница и Западен корпус, който събира останалите войскови части по сръбската граница. България разполага с план за война срещу Османската империя, но не и срещу Сърбия.
Видин и Трън са допълнително укрепени.
След като войната е обявена, планът за действие е следният:
Слабият Западен корпус да се отбранява, до пристигането на силния Източен, след което да се предприеме атака. Преди началото на усилените военни действия, Западният корпус е разделен на други два – отново Западен и Северен, като Северният трябва да отбранява Видин, а Западният отговаря за защитата на София. Командири са капитан Атанас Узунов и майор Аврам Гуджев, който по това време е българският офицер с най-висок чин. Главнокомандващ на всички български армии е княз Александър I Батенберг. Затова тази война се нарича войната на капитаните.
Очаквания
Предвид скорошното Освобождение на България и липсата на добри офицерски кадри и точно обратното за Сърбия, която разполага с многобройна войска и артилерия и възможно най-модерните оръжия за времето си, очакванията на западните Велики сили на този етап са бърз и пълен разгром на България.
В източната велика сила – Русия мненията са по противоречиви, мнозинството предрича загуба за българите, но част от руските офицери, които скоро са се върнали от България и познават българската армия казват, че „българите ще избият до крак сърбите“.
Военните действия
Начало на боевете
СНИМКА:
Заминаването на българските войски от турската към сръбската граница.
Западният фронт е разделен на 7 отряда и разполага с 17 437 български бойци и 34 оръдия, за да спре сръбската армия.[16]
На 2 ноември сръбските части нападат Царибродските позиции, отбранявани се от една дружина на 4-ти пехотен плевенски полк, командван от капитан Андрей Букурещлиев, както и 3 чети на 1-ви пехотен софийски полк. Съотношението е 7 към 1 в полза на сърбите. На българите се налага да се оттеглят до Драгоманската позиция, защото те не могат да си позволят да дават големи жертви още в началото на войната. Край Драгоман пристигащите от Царибродската позиция българи се сливат с една дружина и един полк.[17]
В същото време на юг сръбската Шумадийска дивизия нахлува в България, планът за нейното действие е да овладее пътя Пирот — Трън — Брезник и по-късно заедно с пристигащата Моравска дивизия да превземат Трън и Брезник, да навлязат в Софийското поле, като разбият българския Кюстендилски отряд и се съединят с навлизащата от центъра на фронта сръбска Дунавска дивизия, която е допълнително подсилена от нейния резерв – Дринската дивизия.
Шумадийската дивизия навлиза на 15 километра навътре от българската граница, българите отстъпват до село Врабча. Позицията е ръководена от капитан Никола Ганев, който командва 4 дружини, една рота, редовна пехота от II пехотен Струмски, II Бдински, IV Плевенски и I Софийски полк, 2 батареи от българския Дунавски полк и опълчение.
На 3 ноември 9-те батальона, 2-та ескадрона и 24-те оръдия на Шумадийската дивизия, атакуват Орлинския връх, който е важна българска позиционна точка. До средата на деня българските части спират съпротивата и се оттеглят до прохода Секирица, където предприемат контраатака. Това спечелва ценно време, нужно до пристигането на Източните български сили. Боевете се водят цял ден до 4 ноември, когато българите отново отстъпват, този път до Брезник.
Малко по̀ на юг Моравската дивизия води бой с българския Изворски отряд, под командата на капитан Стефан Тошев, който пази Трън и е съсредоточен на Колунишката височина. След целодневно сражение Изворският отряд се оттегля до село Трекляно. В края на 4 ноември сърбите превземат Трън и се насочват към Радомир.
Сръбската Дунавска дивизия тръгва към Драгоман, но в края на деня е отблъсната.
В северния край на Западния фронт българският Царибродски отряд отстъпва към Сливница.
Сръбската Нишавска армия, се насочва към София, но в двудневни боеве, в които участие взима дори и цивилното население, е забавена, което дава възможност на българите да съберат силите на основната отбранителна позиция – Сливница.
В боевете се намесва сръбската Дринска дивизия, която дотогава е в резерв.
Същия ден Българският княз свиква тронен съвет, на който е решено, че българските сили ще се съсредоточат в Сливница, където да се състои решаващата битка и където сърбите ще бъдат забавени до пристигането на българските войски, намиращи се на турската граница.
На 4 ноември по обед сръбските войски вече са пред българските сливнишки позиции. Българите успяват навреме да изкопаят окопи и да укрепят позициите си. Сръбските Дринска и Дунавска дивизия се разгръщат около Сливница, а скоро след това пристигат и Шумадийската и част от Моравската дивизия.
Битката при Сливница
СНИМКА:
„Главната позиция при Сливница“., Худ. Антони Пьотровски.
Александър I решава да отблъсне левия фланг на противника, като атакува сръбските позиции при село Мало Малово. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.
Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил князът, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.
В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.
Сърбите вече са готови за съкрушителна атака, когато към българите се присъединява капитан Петър Тантилов и командваните от него 4 тракийска, 2 софийска и 1 опълченска дружина и една батарея; така българите вече достигат 20 000, а сърбите над 31 000.[20]
В София Александър I е притеснен, че може да загуби решителното сражение, затова подготвя план за евакуация на българската столица, но нарежда и укрепяване и подсилване на левия сливнишки фланг.
На 6 ноември започва сражение по цялата фронтова линия. Бдинският полк постига успех след контраатака, а Плевенският достига до сръбските окопи.
На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под командването на капитан Стефан Кисов.[19] Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.[21]
Българското командване решава да се осъществи настъпление в края на десния фланг, при атаката последва отстъпление на сърбите, в резултат на което селата Туден, Комщица и Смолча са освободени.
Много мъртви и ранени има на двете страни. Българите се бият като лъвове, даже без офицери (…) те заслужават един спомен в историята даже ако бъдат победени.[22]
СНИМКА:
Монумент на загиналите – Сливница
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.
В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където в неравна битка срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват. (виж „Боят при Гургулят“)[23]
По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов – командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака – „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.[19]
Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.
Северният фронт
За разлика от Западния фронт, където българите минават в настъпление, на Северния фронт усилените боеве продължават, като генерал Лешанин и командваната от него сръбска Тимошка армия напредват към Видин, а българските погранични части скоро започват да отстъпват назад към видинската крепост. Съотношението на силите не е равностойно, сърбите наброяват 22 000, а всички 15 000 български защитници са опълченци, запасни и доброволци, няма нито един редовен войник.[24]
На 4 ноември командващият Северният фронт – капитан Атанас Узунов – нарежда на малък летящ отряд, командван от поручиците Атанас Петров и Янко Драганов да стигне Брегово от там до Зайчар и да атакува главните сили на сръбските „северни“ войски на тяхна територия с цел да облекчи защитниците на Кула, които имат сериозни проблеми. В резултат, четири сръбски роти са разбити и около 100 бойци пленени, но сърбите са твърде много и българите в Кула претърпяват поражение.[25]
На 5 ноември сърбите напредват само с 5 км. След боеве, продължили от 6 до 8 ноември, 600-те души под командването на Стефан Чолаков и Панайот Дворянов успяват да отблъснат сръбските войски. По това време Видин вече се готви за обсада, 4 кораба стоварват храна и боеприпаси за защитниците на крепостта, приготвени са окопи и са проверени укрепленията.[26] Българите все още се страхуват да изтеглят всички отряди от Южна България, тъй като Османската империя още представлява заплаха.
Обратът във войната
Българското командване решава във втората фаза на войната да обърне в настъпление, да победи основните сили на сръбската армия и да спечели войната.[27]
На 8 ноември десният български фланг настъпва към Драгоман; след цяло денонощие непрекъснати боеве сърбите се оттеглят на юг от града.
Същия ден I пехотен Софийски полк се среща в село Гълъбовци с отряд от разбитата Моравска дивизия. Скоро и Брезник е освободен, сърбите се оттеглят в Трън.
Сръбската Дунавска дивизия отстъпва до Калотина, Шумадийската към Габер, а Дринската в Драгоманския проход, сръбската войска вече е обхваната от паника и деморализация.[28]
На 9 ноември боевете са спрени, което дава възможност на българското командване да прегрупира войските си.
След пристигането на VI пехотен Търновски полк, VIII пехотен Приморски полк и Пловдивски пехотен полк, българската армия вече наброява 40 000 души.
Сърбия мобилизира още 32 000 души и ги съсредоточава край Пирот.
След сраженията от 5 до 8 ноември очакванията за войната са коренно променени, в повече европейски вестници пише, че Великите сили трябва да се преклонят и да дадат Източна Румелия на България. В английския „Таймс“ от 10 ноември 1885 г. е заявено:
Сега не може да има вече съмнение, че сърбите са претърпели сериозни несполуки (…) Победата на българите, победа на правото и правдата (…) ще предотврати една голяма и може би всеобща война.
Княз Александър I е решен да изтласка всички вражески войски от територията на България, да навлезе в Сърбия и чак тогава да води мирни преговори.
Военни действия на сръбска територия
СНИМКА:
„Влизането в Пирот.“., Худ. Антони Пьотровски.
На 10 ноември десният български фланг и центърът започват нападение над Драгоманския проход, сърбите отново не издържат на българската атака „на нож“ и отстъпват към Цариброд; фронтът вече е преместен на 14 км от Цариброд.
На 11 ноември е обявено всеобщо нападение срещу сръбската войска. Крайният южен фланг се насочва към Трън.
Отстъпващите сръбски войски (Дунавската, Дринската, Шумадийската и остатъците от Моравската дивизия) съумяват да се прегрупират на линията Планиница — Цариброд — Радейна, но отново са принудени да отстъпят и Цариброд е освободен от българските бойци.
Оттеглилите се до границата сръбски части се укрепват и съсредоточават на Нешков връх, където след щикова атака на 12 ноември Шумадийската дивизия е изтласкана зад българската граница. Прегрупиралата се Моравска дивизия също е победена и отстъпва зад граница.
На 13 ноември са изпратени сръбски парламентьори с молба за примирие, но българите отговарят, че мир ще има само при пряка заповед от българският княз Александър I.
На 12 ноември Русия и останалите велики сили пращат нота на България за започването на мирни преговори между воюващите страни, нотата е подкрепена и от Османската империя, която вече сериозно се безпокои за сигурността на териториите си. В искането на Великите сили, обаче не е споменато нищо за признание на Съединението на България. Българското правителство отлага отговора си с извинението, че Александър I е на бойното поле (което е вярно); след 14 ноември нотата е отхвърлена; българският княз заповядва нападението да продължи. Мирни преговори щяло да има само при признаване на Съединението.
На 13 ноември отново няма боеве и двете армии се приготвят за по-голямо сражение. Сърбите се укрепят в Пирот, където войските им вече достигат 65 000 души. Българските войски също са разположени в близост до Пирот и наброяват около 42 000.
В София набързо са създадени 23 болници за ранените, като сред използваните сгради са сградата на Народната банка, Народното събрание, министерствата и доста училища.
Волски каруци денонощно сноват от София до фронта, за да могат да осигурят провизии на българските бойци.
На 14 ноември българските части достигат укрепленията пред Пирот. Българското командване преценява, че най-важната тактическа точка в сражението е Църни връх. През нощта на същия ден дружини от Преславския и Конарския пехотен полк атакуват върха с щикова атака и го превземат. Боят е общ, по цялата Пиротска линия. Българската артилерия подкрепя силно пехотата. Пирот е обграден от българските войски.
На 15 ноември българите преминават в щикова атака, боят се развихря по улиците на града. В сръбските редици настъпва хаос заради неочаквано ранната атака и те изоставят града. Пътят на българите до Ниш е свободен. В боя при Пирот от сръбска страна има повече от 700 убити и 560 ранени. Загубите на българската войска били 1150 убити и ранени и 165 безследно изчезнали.
Обсадата на Видин
На Северния фронт българите отново изпитват затруднения, сръбските войски съумяват да обкръжат Видин.
От Лом е изпратен поручик Георги Тодоров с 3 запасни роти, един ескадрон и 6 оръдия, но той бързо е отблъснат от сърбите при опита си да помогне на северните български войски.
На 11 ноември сръбската войска започва силен обстрел над Видин, българите използват 30-те си оръдия, за да спрат настъплението.
Основната сила на защитниците са една русенска дружина, една запасна бдинска дружина и доброволци от Шумен – общо не повече от 6000 души. Сръбските войски били съставени от около 11 000 бойци.
Сръбското командване се опитва да накара капитан Атанас Узунов да се предаде, като използва лъжата, че София е паднала, но българският капитан не се хваща и отхвърля предложението. На 13 ноември той нарежда да се пусне река Дунав в каналите на града, така наводнява околностите му, Видин е обграден от вода като остров.
На 12 и 13 ноември сърбите започват нова атака, която се оказва неуспешна. На другия ден сръбския генерал Лешанин предлага примирие от няколко часа, за да се приберат ранените, Узунов приема. Сърбите обаче не използват временното примирие за спасяване на ранени, а за да изкопаят нови окопи и подобряват старите.
На 14 ноември сърбите отново атакуват, но са отбити.
На 15 ноември българите излизат от крепостта и подкрепени от населението на гр. Калафат контраатакуват, така сърбите са изтласкани. В ранната сутрин на 15 ноември българският отряд е в село Лагошевци.
На 16 ноември България и Сърбия сключват примирие; още същия ден генерал Лешанин е уведомен, но въпреки това той заповядва да започне щурм над Видин с всички налични сили. Нападението безуспешно продължава до първите часове на 17 ноември.
В 4 часа сутринта на 17 ноември Лешанин се предава.
Край на войната
Сръбската армия е изправена пред пълен разгром, който е избегнат благодарение на намесата на Австро-Унгария. На 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I Батенберг да се прекрати по-нататъшно настъпление. Кевенхюлер заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта и с евентуална руска намеса. Българският владетел е принуден да приеме. Като демаркационна линия e избрана текущата фронтова линия.
Примирието
Между България и Сърбия започват преговори за примирие, които приключват на 7 декември. В последвалите преговори за изготвяне на мирен договор взима участие и Абдулах Меджид паша – представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор от 1878 е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ (виж Букурещки договор).
Войната завършва с парад на българските войски в Белград.
За България победата изиграва важна роля за укрепване на международното ̀и положение, тя е важна стъпка от признанието на Съединението.
За Сърбия войната донася по-късно редица политически проблеми. През 1889 г. сръбският крал Милан Обренович абдикира в полза на сина си заради тригодишното политическо разклащане в Сърбия след Сръбско-българската война и предизвиканото недоволство срещу него от загубата на войната.